МАРШРУТ ТЪРГОВЦИ

В книгата „Тържищата в България“ от 1942 г. се споменава за първата изложба за добитък в Плевен през 1838 г., проведена на Сър пазар, на мястото на който е сегашният Кооперативен пазар. Това събитие е първообраз на земеделско-промишленото изложение в Пловдив, дало началото на днешния голям мострен панаир там. А още на първото земеделско-промишлено изложение в Пловдив през 1892 г. много от плевенските участници печелят награди и демонстрират стопанския прогрес на Плевен, най-вече в скотовъдството и винарството. За това спомагат откритото през 1890 г. Винаро-земеделческо училище в Плевен и ежегодното пролетно изложение за едър рогат добитък, на което са идвали търговци чак от Испания. Развито било също кожарството и шивачеството.

С откриването на работилницата за железни каси на Иван Бурджев през 1891 г. се полагат основите на плевенската индустрия. Постепенно работилницата прераства във фабрика (1912), единствена по рода си на Балканите. Първите фабрики в Плевен са циментовата „Лев“ (1909) и текстилната „Кайлъшка долина“ (1911).

Повечето предприятия били в индустриалната зона край града, а магазините им – около площад „Свобода“. Появили се хранително-вкусовите и консервни фабрики, тухларни, за производство на тютюн, за каучукови изделия, такива за дрехи и обувки, но също и металообработващи, така че до 1944 г. в района са действали общо 42 промишлени предприятия.

Богатият търговец Димитър Константинов е роден в с. Емборе, Македония. Син на бедни родители, напуска родния си дом млад и отива в Цариград, за да изкарва прехраната си. Известно време работи като прислужник. В съдружие с братята си се занимава с търговия на добитък. Няколко години преди Освобождението се заселва в Плевен. Продължава търговската си дейност и е доставчик на месо за турския гарнизон. През 1876 г. със своя съселянин и плевенски благодетел Коста Стоянов образуват търговската фирма за зърнени храни. Той е сред основателите и големите акционери на една от първите банки в България – банка „Напредък“.

Спечелил състоянието си с много труд, той предоставя значителни средства за различни благотворителни цели. По време на Балканските войни (1912-1913) възнамерява да построи училище в родното си село, както и „болница за майки родилки“. Загубвайки надежда да види обичаната си Македония свободна, решава да поеме строежа на училищна сграда в Плевен. На 8 юни 1914 г. в тържествена обстановка е положен основният камък на мъжка прогимназия. В знак на уважение и благодарност Плевенският общински съвет наименува училището и улицата, на която то се намира, на Димитър Константинов. Сградата е завършена през 1915 г. Днес в нея се помещава Професионалната гимназия по облекло и текстил.

Родът Бойчинови произхожда от Дряново и е може би единственият в Плевен, чиито фамилни къщи са запазени и до днес. Всеки от шестимата братя е имал свой дом в центъра на града. Любопитно е, че 3 от тях са в района на Професионалната гимназия по облекло и текстил, като тази на ъгъла на ул. „Иван Вазов” и ул. „Димитър Константинов“.

Още преди Освобождението братята Генчо и Стефан, едва двайсетинагодишни идват в Плевен и започват търговия със зърнени храни. Имат складове в Садовец, Телиш, Подем и Байкал, имат и винарска изба. След смъртта на Генчо и Стефан Бойчинови работата им се поема от техните синове: Никола и Стефан (синове на Генчо), Михал и Нено (синове на Стефан), които работят като представители на дирекция „Храноизнос“ до 1947 г. Те създават и преработвателното предприятие „Витаминоза“, което се е намирало в района на Стара гара.

По-малките братя Бойчинови – Никола и Ганчо, пристигат в Плевен в началото на XX-и век. Никола завършва Сорбоната в Париж – финанси и банково дело. Става директор на Земеделска банка и банков ревизор. Неговият син – Панко е осиновен от индустриалеца Иван Бурджев, който нямал свои деца. Той става негова дясна ръка във фабриката му за производство на огнеупорни каси и е такъв почти до времето на нейната национализация. После, за да се препитава, станал майстор ключар и дал началото на известните работилници „Изгубен ключ“.

В края на XVIII-и и през XIX-и век в Плевен се преселили занаятчии от Троянския, Ловешкия, Етрополския и Габровския регион. По дължината на главната улица „Широк сокак“ и на триъгълния централен градски площад – днешния пл. „Свобода“ изникнали работилнички, магазинчета, ханове. Появили се и къщи от градски тип – двуетажни, със сводови отвори и магазини на първия етаж.

За щастие много от тях са съхранени и до днес. Като бароковата сграда на Хаджипетрови на пл. „Свобода“, богато украсена с гипсови орнаменти, с еднакви по вид, но различни по големина балкони с железни парапети и обичайния покрив от медна ламарина с красив купол.

По-малко по обем от банките по Старата главна улица, но със сходна с тях конструкция и силует е ъгловото доходно здание на Трифонов, изградено за Модерен театър с кино и малък театрален салон.

На улица „Коста Хаджипакев“, на ъгъла с ул. „Васил Левски“ се намира Клиниката на д-р Калчев. Строена е в началото на миналия век. Има висок приземен етаж, състоящ се от 5 магазина, и 2 етажа, ползвани до 40-те години за клиника.

На пищната сецесионова украса на фасадата се противопоставя сдържаното в детайла интериорно решение, отговарящо на предназначението на помещенията. Сградата е много масивна. Зидовете на високото мазе са каменни. Подовете са подсилени с железни релси.

Жилищно-търговската сграда на Ламби Петров на площад „Стефан Стамболов“ е сред бисерите, оформящи строителен квартал заедно с камбанарията на църквата „Св. Николай“, читалище „Съгласие“ – сега драматичен театър „Иван Радоев“ и Българска народна банка. Това е първият оформен градски площад в Плевен след Освобождението.

За строителните работи са поканени прославени дебърски майстори. Името на архитекта не е запазено. Сградата съчетавала аптека (съществувала до 1950 г.) и жилищна част. Партерният етаж има 3 входа, един от които води към красиво уреден двор. По красиви стълби се стига до вестибюл, салон за приеми и зимна градина. Отвън фасадата е решена в традиционния за града стил, с акцент върху бароков купол.

Използвана е като градска художествена галерия, по-късно за банка, а сега се преустройва в хотел.

Проектираната от архитект Людовик Аско жилищно-търговската сграда на Влахови на ул. „Васил Левски“ 128 е построена от майстори от Трънско през 1914 г. Красивата симетрична фасада с голям еркер над улицата и засводена балконска врата е запазена заедно с гипсовите орнаменти и старинното остъкляване на прозорците. Мансардният покрив е покрит с люспеста ламарина и в средата има трапецовиден купол, а кръглите прозорци на етажа са оградени със сложна метална рамка. Любопитно е, че единият от синовете на Влахови е работил в тенекеджийското ателие на Адолф Хорачек в Хелменщадт, Австро-Унгария, където са направени почти всички декоративни покривни ламарини на сградите в Плевен от периода след Освобождението.

На ул. „Васил Левски“ 114 е къщата, построена през 1900 г. от търговеца на жито Милев. Нейните строители били от Дебърско. Фасадата, с балюстради на балкона над входа и главен корниз, подпрян с гъсто подредени конзоли, с гипсови орнаменти между етажите и главния корниз, е съхранена, както и оригиналната входна врата.

Една от най-впечатляващите сгради в Плевен и единствената частна постройка, обявена за паметник на културата с национално значение, е тази на търговеца Христо Върбенов, родом от с. Емборе, Македония. Някъде през 1860 г. Христо Върбенов пристига в Плевен и започва търговия с вино и зърнени храни. Скоро се замогва и купува много имоти в града и околностите.

Къщата на Върбенов на ул. „Васил Левски” 104 е строена през 1890 г. и нейният собственик е имал амбицията да направи нещо, което да не се повтаря в Плевен. Решава да построи точно копие на малък виенски дворец и кани неговият архитект – австриецът Велцфелт. Той действал със замах както във външното, така и в интериорното решение. Основите на къщата са с дебелина 1 метър, в подземието имало винарска изба. Дограмата, голяма част от строителните материали, както и изпълнителите на декоративните елементи са докарвани от Австро-Унгария. Всичко това оскъпило строежа до 60 000 златни лева и собственикът едва не фалирал. Христо Върбенов не доживял освещаването на разкошната къща – починал в деня преди това. В този дом не е живял никой от наследниците му.

За жалост, сегашният й собственик, бизнесмен от Севлиево, е освежил само предната фасада – с магазините, и някогашният дворец е изгубил блясъка си.

И накрая – една не толкова красива и представителна сграда, но с интересна история е тази на търговеца Тодор Хинков на ул. „Васил Левски“ 90. Тя заема около 420 кв.м застроена площ. Жилищната част е изградена през 1890 г., а е интересно, че горният етаж дълго време е бил ползван от Плевенската търговска банка.

БРОШУРА ЗА ОБЕКТИ ПО МАРШРУТ ТЪРГОВЦИ

Реклами

МАРШРУТ СТРОИТЕЛИ

През Възраждането основният поминък на населението в Плевен бил свързан със селското стопанство, затова в града преобладавалa като тип българската народна къща – едноетажна, с чардак, помещение „вкъщи“, една или две спални, килер и зимник. Разнообразяването се дължи на големия прилив на население от будни градове като Троян, Ловеч, Етрополе, Габрово, Дряново, което пренесло богатите си архитектурни традиции.

Доста време след Освобождението просъществували сгради от времето на османското владичество – конакът, строен от Мидхат паша и ползван за мъжка гимназия, Куршум джамия, която оцеляла до 1934 г., старата турска баня, намирала се зад Мавзолея, събаряна цели 6 години.

Между 80-те и 90-те години на ХIХ век в Плевен не е построена нито една обществена сграда. Освен липсата на средства, причината е и в липсата на планова база, необходима за ново съвременно строителство, както и на кадри за нейното създаване. Само незначителна част от главните улици била застлана с калдъръм. Коритото на река Тученица, минаващо през цялото протежение на града, не било укрепено и се използвало за изхвърляне на отпадъци.

Плевен бил много далече от водоснабдяване, канализиране и електрифициране. Поради едноетажното застрояване заемал огромна площ.

Развитието на Плевен след Освобождението е свързано най-вече с имената на кметовете Тодор Табаков (1903-1908) и Иван Миндиликов (1924-1931). По времето на Табаков се оформят голяма част от плевенските улици, съгражда се банята, изграждат се основните обекти на военноисторическите музеи, открит е клон на БНБ, построени са много училища. Дело на кмета Миндиликов са мащабното павиране на плевенски улици, електрификацията, новата жп гара, издигането на сградата на Сметната палата, днес Плевенската общинаполага се основният камък на внушителнта сграда на Мъжката гимназия – сега Медицински университет, остъпено е място за Военен клуб.

Още през 1878 г. руското командване предложило в Плевен да се построи казарма, която да бъде една от най-големите в страната. Същата година, научаваме от журнал (протокол) от заседание на Окръжния и Градския съвет на Плевен, проведено на 23 октомври 1878 г., Общината взема решение за създаване на казарма за 16-а дружина на Българската земска войска.

Строителството започва веднага след съгласуване на проекта с Министерството на войната и продължава от 1884 до 1888 г. Казармата обхваща комплекс от сгради: главна – за войската, конюшни и други помощни помещения и голям вътрешен двор. Строежът е по проект на италиански архитекти. Част от сградата ляга върху терена на турския сарай. Основната казармена сграда заемала около 2 000 кв.м площ, решена е симетрично, с подчертан централен вход, завършващ с бойници, които подсказват предназначението й. Малко преди Първата световна война казармата е разширена за нуждите на IV-и пехотен плевенски полк, като е изградено ново крило на запад.

Оттук са тръгнали за фронта войните от 4-и пехотен Плевенски и 17-и Доростолски полк. Днес в огромния комплекс се помещават богатите колекции на Регионалния исторически музей.

Оформянето на Градската градина на Плевен започва още през 1879 г., когато Общинският съвет определя мястото – запустял терен между Пощенската станция (където малко по-късно е построена казармата) и ул. „Полицейска”, собственост на избягал турчин. Задачата е възложена на градинар-оформител – чеха Хануш (Януш). Около 1904-1905 г. кметът Тодор Табаков се заема с уголемяване и оформяне на градината, необходима за микроклимата в града. Събарят се старите казармени складове, намиращи се на това място. Реализацията на разширяването и устройството на прака е възложена на Данаил Гюлеметов – учител-градинар във Винарското училище. През 1904-1907 г. Гюлеметов проектира още парка при къщата-музей „Александър ІІ“, този около Мавзолея и Скобелевия парк. Освен многото и различни дървета, в Градската градина имало няколко пепиниери – разсадници.

При посрещането на руския император Александър II след превземането на Плевен, на 2 (14) декември 1878 г. му е връчен благодарствен адрес от жителите на града. В него се моли позволение за построяване на мъжка гимназия, носеща името „Цар Освободител“. Решение за строежа е взето от общинарите през март 1883 г. 40 хиляди лева са отпуснати и от Окръжното управление. Основният камък е положен през 1884 г. Когато сградата е завършена в края на десетилетието, в нея се нанася току-що основаното Винаро-земеделско училище. В него завършва образованието си през 1898 г. водачът на БЗНС Александър Стамболийски, а десетилетия по-късно – и именитият актьор Григор Вачков. Днес сградата се обитава от Центъра за работа с деца и Северняшкия ансамбъл.

При посрещането на руския император Александър II след превземането на Плевен, на 2 (14) декември 1878 г. му е връчен благодарствен адрес от жителите на града. В него се моли позволение за построяване на мъжка гимназия, носеща името „Цар Освободител“. Решение за строежа е взето от общинарите през март 1883 г. 40 хиляди лева са отпуснати и от Окръжното управление. Основният камък е положен през 1884 г. Когато сградата е завършена в края на десетилетието, в нея се нанася току-що основаното Винаро-земеделско училище (номер 3 на стр. 8-9). В него завършва образованието си през 1898 г. водачът на БЗНС Александър Стамболийски, а десетилетия по-късно – и именитият актьор Григор Вачков. Днес сградата се обитава от Центъра за работа с деца и Северняшкия ансамбъл.

Царски указ от 1914 г. нарежда отпускане на парцели за построяване на военни домове. През 1927 г. Общинският съвет в Плевен, начело с кмета Иван Миндиликов разглежда искането на офицерите от Плевенския гарнизон за отпускане на място за строеж на офицерски дом-читалище-музей и паметник на загиналите от 9-а пехотна Плевенска дивизия. Разрешава се да се отпусне празното място срещу Градската баня. За бъдещия градеж военните и гражданството събират 10 милиона лева чрез лотария и дарения. Обявен е конкурс за сграда. Представени са 34 проекта. Предпочетен е този на завършилите в Мюнхен софийски архитекти Теодор Горанов и Борис Русев.

На 9 октомври 1932 г. пред гражданите, духовенството и официалните власти основният камък е положен, вградено е и послание към идните поколения, което гласи: „Тук ще се укрепва духът на народа и ще се поддържа вярата му в светлото бъдеще на България“. На площ 2 090 кв.м, под ръководството на майсторите Миньо и Тодор Владови е издигната сграда в импресионистичен стил с оригинално обемно пространствено решение под формата на буквата Б. На 19 декември 1934 г. официално е осветен и открит Военният дом, читалище и музей (номер 4 на стр. 8-9), в присъствието на цар Борис III, царица Йоана, военния министър и началника на гарнизона.

За съжаление, след няколко отлагания до Втората световна война и пълното забвение по време на комунистическия режим, когато набраните милиони потъват незнайно къде, паметник на героите от Дойран, какъвто трябвало да се издигне до Военния дом, няма и до днес.

Двама кметове са оставили име на строители на съвременен Плевен. Първият е Тодор Табаков (1903-1908). При кметуването на Табаков са построени шест начални училища, оформят се голяма част от плевенските улици и се именуват 189 от тях, съгражда се банята, изграждат се основните обекти на Военноисторическите музеи, клон на БНБ, правят се първите опити за електрификация, открита е телефонната линия Плевен-София, докарана е вода и са построени чешми в кварталите. За да осигури спазване на строителните норми от гражданите, Табаков смело разрушавал постройки и налагал глоби.

Сградата на Старата баня в Плевен е станала емблематична за града. Но построяването й е свързано с доста трудности и перипетии. Нейното строителство започва през 1905 г. Необходимостта от изграждането на съвременна баня в ония времена, когато гражданите нямали дори вода по домовете си, предстояло събарянето на единствената, строена преди десетилетия и в много лошо състояние градска баня, било жизнено необходимо. Проектирането било възложено на големия български архитект Никола Лазаров (1870-1942), учил в Париж, известен с монументалните си и скъпо струващи обекти. Строежът поражда дискусии и става истинско предизвикателство за тогавашния кмет Тодор Табаков. Тя е завършена през март 1908 г., но струва на Общината 335 хил.лв. и… главата на кмета Табаков.

Върху общата колоритна структура на византиката, формирана от бели и червени редове, арх. Лазаров изгражда хомогенната структура на фасадата с ориенталски и мавритански елементи. Характерните луковидни куполи и засводени прозорци са заимствани впоследствие като елементи и върху много жилищни сгради, не само в Плевен.

От 1984 г. сградата е художествена галерия и приютява колекцията от картини, икони, скулптури и графики на акд. Светлин Русев.

Опитите на плевенското обществено образователно дружество „Съгласие“ в началото на XX-и век да си построи сграда, която да отговаря на непрекъснато нарастващите му нужди, дълго време са безуспешни. Веднага след войните 1913-1918 г., на заседание на настоятелството на дружеството в началото на 1919 г. неговият председател и уважаван читалищен деятел Ячо Хлебаров предлага да се създаде „Фонд за съзиждане на библиотечна сграда и театрален салон в град Плевен“. След построяване на театрален салон през 1925 г., фондът и дружеството си поставят задачата да построят и модерна библиотека с читалня. През 1931 г., в края на своя мандат кметът Иван Миндиликов изказва мнение, че библиотеката трябва да бъде в Градската градина и през 1934 г е отпуснат парцел от 1 000 кв. м в североизточния дял на градината. Идейната скица на библиотечната сграда е възложена на софийския арх. Нено Ямантиев, който е взел участие в проектиране сградата на Обществото на народите в Женева и е първият чужденец, спечелил годишната архитектурна награда на Италия, през 1932 г. Мястото се мести ту при театъра, ту в центъра, но в крайна сметка новата сграда се строи в Градската градина. През 1940 г. е обявен конкурс и журито класира на първо място идейния проект на софийските архитекти Стоян Ковачевски и Петко Цветков. Строителният надзор е възложен на плевенския арх. Христо Дандолов. Строежът започва през пролетта на 1941 г. и в края на годината е завършен първият етаж.

На 21 септември 1941 г., в присъствието на официални гости, представители на плевенските институции и много граждани тържествено се полага основният камък на сградата на читалище „Съгласие“. Строежът е благословен от трима свещеници.

Настоятелите на фонда и на читалището се налага да преодоляват много трудности. През 1943 г., във връзка с опасността от бомбардировки, най-ценните книги (8 100 тома) на читалището са пренесени от втория етаж на театъра в новата масивна сграда, за която се счита, че ще издържи на въздушни нападения.

Читалище „Съгласие” е завършено чак през 1947 г.

Приетият през 1919 г. устав на Фонда за него предвижда имената на големите дарители да бъдат вписани в юбилейните сборници на дружество „Съгласие“, на някои в бъдещите сгради да се поставят портрети или бюстове, а даренията над 50 хил.лв. да се отбелязват с по-специално решение. Това не е направено и така са потънали в забрава имената на големите дарители, допринесли за реализиране на четвъртвековната мечта на плевенчани: Стоян Гунев – аптекар и голям български дарител, внесъл във фонда 30 хил. лв., Стефан Бакалов и наследниците на дългогодишния читалищен деятел Парашкев Милчев, дарили по 10 хил. лв., големият плевенски индустриалец Иван Бурджев, дарил един тон желязо в най-трудните моменти на строежа. Не е намерен подходящ начин да се уважи и огромния жест на дългогодишния читалищен деятел и учредител на фонда Асен Железаров, който дарил всички тухли и керемиди за построяване на сградата от собствената си керамична фабрика, изпълнявайки завета на своя баща Иван Железаров.

Параклис-мавзолеят „Св. Георги Победоносец“ (номер 7 на стр. 8-9) е изграден в периода 1903-1907 г. в памет на загиналите руски и румънски войни в боевете около Плевен по време на Руско-турската война 1877/1878 г. Предложението за строежа е внесено за обсъждане в комитета „Цар Освободител Александър ІІ“ на 18 май 1902 г. В края на същата година е обявен национален конкурс, в който участват 12 български архитекти. На 23 март 1903 г. става известен победителят – арх. Пенчо Койчев, който използва красив бял дялан камък, железобетон и гранит за направата на кръстокуполния храм. Около извисеното 24-метрово кубе, завърпващо с ажурен кръст, са разположени 4 полукълбета. На северната и южната страна са поставени големи мемориални плочи с имената на руските и ръмънските полкове, офицерите и броя на войниците, загинали при Плевен – от руска страна 220 офицери и 9 503 войници, а от румънска – 39 офицери и 1 999 редови войници. Местата на бойните сражения са изписани на гранитни плочи, поставени в ъглите на сводовете.

Монументалната сграда е издигната със събраните от дарения и държавни средства 350 000 златни лева. Тя е решена в духа на национал-романтизма, с елементи на сецесионово влияение. Още при входа, над входната врата на мавзолея, украсена с розети и плетеници в български народен стил от резбаря Ян (Иван) Тръвницки, ни посреща люнет орелеф на Свети Георги, изработен от скулптора Жеко Спиридонов. Иконостасът в храмовото помещение, с оригинална дърворезба, е произведение пак на Ян Тръвницки, а иконите са рисувани от големите художници Антон Митов и Иван Мърквичка.

Параклис-мавзолеят „Св. Георги Победоносец“ тържествено е открит и осветен на 3 септември 1907 г., в присъствието на княз Фердинанд І, великия княз Владимир Александрович – син на император Александър ІІ, княгиня Мария Павловна и членовете на комитета „Цар Освободител Александър ІІ“.

Пенчо Койчев завършва архитектура в Гент, Белгия. През юли 1902 г., едва 26-годишен става окръжен архитект в Плевен и тук се ражда първата му голяма творба – мавзолеят-костница, който и до днес е главният символ на Плевен. Бисер в творчеството му е и Съдебната палата в София.

Иван Миндиликов е името на другия най-успешен кмет на Плевен (1924-1931) след Освобождението, редом с Тодор Табаков. Днес площадът и улицата пред жп гарата неслучайно носят неговото име, защото гарата е построена при един от мандатите му. Но той е оставил още много и трайни следи в историята на града. Негово дело са мащабното павиране на плевенски улици, електрификацията, модернизирането на пожарната команда. По негово време, макар и с държавни средства се издига сградата на Сметната палата, днес Плевенската община.

Строената между 1926 и 1928 г. за Сметна палата (или Окръжно здание) сграда е изпълнена по проект на видния български архитект Коста Николов, завършил в Мюнхен. Отстоявайки своя принцип светлината да прониква до всеки обитател на една сграда, той е обърнал всички стаи към четирите улици около карето на палатата, а коридорите гледат към вътрешния двор. Тържественото вътрешното стълбище е предвестник на онова, което арх. Николов ще направи по-късно за сградата на Министерския съвет, а засводеният пасаж с колони ще се появи през 50-те години около столичния ЦУМ, най-импозантната сграда в България.

Сметната палата е строена от родения в с. Гложене, Тетевенско Милчо Генчев Сираков, който печели търг измежду 10 конкуренти. Странното е, че той не е бил строител или предприемач, а голям плевенски лозар. Той е бил изпълнител по същото време и на друг голям обект – училището „Цар Александър II“ (Мъжката гимназия). Административната сграда е проектирана с десет входа, в т.ч. един главен на западната фасада, откъм площада, три второстепенни (два на източната и един на южната фасада), три малки (арестантски) от към северната фасада, един тунел за вътрешен двор и два входа от към вътрешния двор. Има осем броя стълбища. Стълбището е сводово, проектирано в готически стил. Решено е като старите представителни стълбища, изпълнявани в Западна Европа от ранното средновековие до XVIII в. Състои се от кръстообразни готически сводове и аркбутани (каменни външни полуарки), използвани при строителството на европейските катедрали.

При строителството са използвани мрамор и подова керамика от Италия.

БРОШУРА ЗА ОБЕКТИ ПО МАРШРУТ СТРОИТЕЛИ

МАРШРУТ ПОЛИТИЦИ

Няма по-голямо събитие в историята на Плевен от епичната битка за града по време на Руско-турската война от 1877/1878 г. Участниците в Плевенския революционен комитет, създаден от Васил Левски през 1869 г. и вероятно първият в Българско, естествено са и най-видните местни политици след Освобождението. Какъвто е например първият кмет на Плевен – Атанас Костов. В периода от 1878 до 1944 г. Плевен е дал на България министри, забележителни партийни водачи и дейци, активни депутати, оставили диря областни управители, енергични общински съветници и будни общественици.

Било е традиция всички големи държавни събития да се отбелязват първо с литургия в църковния храм „Св. Николай“, откъдето празнично шествие преминавало до централния площад, където е бил тогавашният Паметник на свободата. Сега пред театъра е поставена паметна морена, посветена на обявяването на българската независимост през 1908 г.

Плевен бързо се разраства – през 1880 г. населението му е 11 474 души, а през 1944 г. – 36 000. До края на XIX-и век емиграцията е била бежанска, докато през XX-и век тя е и икономическа.

Известният плевенски род Бурмови произхожда от с. Нова махала, Габровско. Някои от представителите на рода са оставили диря в националната ни история, като Тодор Бурмов – първият български министър-председател след Освобождението на България, и ген. Христо Бурмов. В Плевен родът Бурмови води началото си от Иван Бурмов, първият областен съдия в града. Неговият син, Пантелей Бурмов завършва право в Лозана и става адвокат в Плевен. През 1914 г., след като си построява дом, се жени за Евпрепия Мазакова от Велико Търново. Пантелей Бурмов е известен със свободолюбивия си дух и морални качества, които го правят един от първенците на Плевен. Народен представител е в ХV-ото обикновено Народно събрание и защитава делата на хората, воден от своите вътрешни убеждения, без да се интересува от политическата конюнктура. Като човек с всестранни интереси той участва в живота на града заедно с известни по онова време личности: Ячо Хлебаров, д-р Смолянов, сем. Костови, сем. Печигаргови, фабриканта Бакалов и др. Успял да запази непокътнато своето чудесно чувство за хумор, той е центърът и душата на компанията. Домът на Евпрепия и бай Пантьо, както го наричали всички, е светско място, където се събират хора „на сладки приказки и чаша вино“, както пише в поканите, разпращани за поредната сбирка. Тук се говори за политика, но също и за музика, тук се танцува, играят се домино, лото и карти.

И двамата сина на Бурмови стават военни, като единият – Владимир (1919-1944) е дал името си на улица в Плевен, в кв „Сторгозия“. Участва във Втората световна война като командир на щурмова батарея. При настъплението в Косовската операция, на 2 ноември 1944 г. поручик Бурмов се обръща към бойците: „Зад нас е Отечеството. Ние трябва да победим или да умрем…“. Неговият танк се подпалва, Владимир Бурмов нарежда на останалите да го напуснат, а той сам, тежко ранен, продължава да се бие, докато танкът изгаря в пламъци, а той загива в него.

Родът Вацови има за родоначалник дядо Вацо от село Брестовец. Той имал шест деца. Първородният му син, Тодор се заселва в Плевен, първоначално в „Горни Плевен“. Той е един от дейците за нова българска църква. Успява да издейства, заедно с други плевенски общественици разрешение за построяването на по-голяма църква в Плевен – храмът „Св. Николай“, осветен тържествено през 1834 г.

През 1870 г. Вацови построяват нова къща, която за времето си е една от най-представителните в Плевен. С богатата си вътрешна уредба тя е типичен пример за възрожденски градски бит. На 11 декември 1877 г. в този дом е посрещнат тържествено руският император Александър ІІ, от името на плевенските граждани му е връчен благодарствен адрес и в присъствието на Великия княз Николай Николаевич, румънския княз Карол І, руския военен министър Милютин и видни руски генерали той се среща с пленения турски маршал Осман паша.

По инициатива на комитета „Цар Освободител Александър ІІ“ къщата на Вацови е откупена за музей. При създаването му в периода 1904-1907 г. около него се оформя красив парк, за чието изграждане са отчуждени 32 съседни имота. За изработването на оригиналната ограда са използвани дула от руски и трофейни турски оръдия, цеви от пушки, саби и щикове, предоставени от руското военно министерство.

Костаки Хаджипакев (или Хаджипаков) е роден през 1845 г. в Плевен. На мястото на родната му къща, съборена за парка на къщата-музей, стои паметна плоча. Произхожда от заможния плевенски род Хаджипакови. Има петима братя и три сестри, един от братята му – Иван (1838-1877), е учител и първия секретар на плевенския революционен комитет. Семейството на Костаки го изпраща във Влашко като съдружник на българин, който държи фабрика за царевично брашно.

След призива на Раковски за организиране и изпращане на бунтовни чети в Българско, Костаки решително изоставя мирните си занимания и с присъщия си ентусиазъм се включва в революционната борба. Търси Филип Тотю и на опитите на войводата да го разубеди с думите: „Ти си млад, учен даскал и син на търговци. Не си имал случай да ходиш по дъждове, снегове и бури, по горите и планините. Нито пък да носиш товар на гърба си и да се бориш с турците“, отвръща: „Аз съм човек като другите. Ще свикна! “. Костаки е между 12-те останали живи четници, с които Филип Тотю пробива кордона на турската потеря в боя на 17 май 1867 г. при с. Върбовка, Великотърновско. Ранен, три дни преживява в гората, намира го местен, който впоследствие го издава на турските власти в Килифарево. На 1 юни, под свирепа охрана окованият в синджири Костаки е откаран в Свищов. На 11 юли 1867 г. Костаки Хаджипакев е обесен в Русе. Бил е на 22 години.

Къщата на Никола Кръстанов, един от първите адвокати в Плевен, политик, сред лидерите на Либералната партия на Васил Радославов, и сега стои на ул. „Коста Хаджипакев“.

Сградата на ул. „Цар Симеон“ 7 е изградена за жилище на заможната фамилия Думанови през 1900 г. През 1926 г., когато Петър Думанов става народен представител, се наложило преустройство, за да се придаде по-голяма представителност на сградата. Полукръглият еркер на втория етаж придава оригиналност на постройката.

Плевенският род Каракашеви произхожда от Свищов. Най-видният представител на рода Каракашеви е Белизар Яков Каракашев. Майката на Белизар – Екатерина произхожда от стар виден свищовски род – Цанкови, дал на страната ни бележити личности. Нейният брат Николай Димитров Катранов (1829-1891) е прототипът на Инсаров – героя от романа на руския писател Тургенев „В навечерието“. Драган Цанков (1828-1911), два пъти министър-председател на страната, е братовчед на майката на Белизар.

Белизар Каракашев е музикално надарен и още като ученик се включва в църковния хор и Първия български певчески хор през 1879 г. От 1885 до 1889 г. е учител в Свищов.

През 1885 г. Белизар Каракашев участва като доброволец в Сръбско-българската война и е награден, а през 1892 г. завършва право в Женева. През 1903-1907 г. е окръжен управител на Плевен. Заедно с кмета Тодор Табаков участва дейно в изграждането на музеите и парковете в града, както и в Пордим и Гривица, на Старата баня, паметника на Четвърти пехотен полк, прокарват се нови улици, разширява се и се оформя Градската градина, построяват се шест училища, казармата на пехотния полк.

Къщата на Белизар Каракашев е на ул. „Цар Симеон“ 23. Строена е през 1912 г. Фасадата е решена в духа на псевдоромантизма и сецесиона. Стряхата е дълбока, подпряна на дървени, богато профилирани конзоли.

Сградата на Община Плевен е красива, проста и удобна. Без да повтаря формите на древната архитектура, тя хармонично се вписва в ансамбъла на старите плевенски възрожденски сгради и следосвобожденските паметници. Проектирана е не за общинска сграда, а за Сметна палата, или както тогава са казвали, за Окръжно здание, с няколко функции. Автор на архитектурния проект е арх. Коста Николов. Освен плевенската Сметна палата той е проектирал и Централния универсален магазин (ЦУМ) в София – може би най-представителната търговска сграда в България. Отстоявайки своя принцип светлината да прониква до всеки обитател на една сграда, той е обърнал всички стаи към четирите улици около карето на палатата, а коридорите гледат към вътрешния двор и така те също получават естествено осветление.

Сметната палата е строена между 1926 и 1928 г. от родения в с. Гложене, Тетевенско Милчо Генчев Сираков, който печели търг измежду 10 конкуренти. Странното е, че той не е бил строител или предприемач, а голям плевенски лозар. Той е бил изпълнител по същото време и на друг голям обект – училището „Цар Александър II“ (Мъжката гимназия, днес Медицински университет – Плевен). Административната сграда е проектирана с 10 входа, в т.ч. един главен на западната фасада, откъм площада, три второстепенни (два на източната и един на южната фасада), три малки откъм северната фасада, един тунел за вътрешен двор и два входа от към вътрешния двор. Има осем броя стълбища, проектирани в готически стил.

Параклис-мавзолеят „Св. Георги Победоносец“ е изграден в периода 1903-1907 г. в памет на загиналите руски и румънски войни в боевете около Плевен по време на Руско-турската война 1877/1878 г. Предложението за строежа е внесено за обсъждане в комитета „Цар Освободител Александър ІІ“ на 18 май 1902 г. В края на същата година е обявен национален конкурс, в който участват 12 български архитекти. На 23 март 1903 г. става известен победителят – младият, едва 26-годишен арх. Пенчо Койчев, който тогава е окръжен архитект на Плевен. Той използва красив бял дялан камък, железобетон и гранит за направата на кръстокуполния храм. На големите колони са сложени гранитни плочи, на които са изписани имената на далите живота си – от руска страна 220 офицери и 9 503 войници, а от румънска – 39 офицери и 1 999 редови войници. Местата на бойните сражения са изписани на гранитни плочи, поставени в ъглите на сводовете.

Монументалната сграда е издигната със събраните от дарения и държавни средства 350 000 златни лева. Тя е решена в духа на национал-романтизма, с елементи на сецесионово влияение. Още при входа, над входната врата на мавзолея, украсена с розети и плетеници в български народен стил от резбаря Ян (Иван) Тръвницки, ни посреща люнет орелеф на Свети Георги, изработен от скулптора Жеко Спиридонов. Иконостасът в храмовото помещение, с оригинална дърворезба, е произведение пак на Ян Тръвницки, а иконите са рисувани от големите художници Антон Митов и Иван Мърквичка.

Параклис-мавзолеят „Св. Георги Победоносец“ тържествено е открит и осветен на 3 септември 1907 г., в присъствието на княз Фердинанд І, великия княз Владимир Александрович – син на император Александър ІІ, княгиня Мария Павловна и членовете на комитета „Цар Освободител Александър ІІ“.

Мавзолеят-костница и до днес е главният символ на Плевен.

БРОШУРА ЗА ОБЕКТИ ПО МАРШРУТ ПОЛИТИЦИ

МАРШРУТ МЕЦЕНАТИ

Плевен винаги е бил просветно и културно средище. През 1841 г. Анастасия Димитрова създава тук първото у нас девическо светско училище. И видният просветител от Възраждането Емануил Васкидович основава през 1849 г. класно училище, което е продължение на съществуващото начално взаимно училище. През 1867 г. Нестор Марков е изпратен за главен учител в Плевен. На 1 ноември 1869 г. той инициира създаването на читалище „Съгласие”. „Съгласие” е център на културата – читалището дава начало на театъра, на археологическия музей, на Плевенския оперетен и оперен театър, на фолклорни състави, които стават основа за Северняшкия ансамбъл.

Още в края на XIX-и век местната преса прави първи опити – през 1890 г. излиза в. „Народна сила”, през 1894 г. – „Неделя”, станал по-късно „Плевенски глас”, а от 1921 г. – в. „Северно ехо”. През 1927 г. се открива Дом за изкуство и печат. От 1886 до 1947 г. работят за кратко или по-дълго 42 печатници. Има и много книжарници. Първите кинопрожекции са от средата на първото десетилетие на XX-и век, в салона на читалище „Съгласие”. Киносалони в Плевен се откриват след Първата световна война – „Одеон“, „Електра“, „Глория палас“. Масово се изучава езикът есперанто.

Гордост за Плевен е акад. Юрдан Трифонов (1864-1949), историк, езиковед и фолклорист, член на БКД (днес БАН) от 1906 г., написал първата история на града (1933).

В Плевен през 1918 г. Хараламби Гарибов създава школа „Българска танцова песен”, в която учители, студенти и чиновници разучават ритъма и стъпките на българските народни хора и танци. Тук е роден и бащата на българската фолклорна хореография – Борис Цонев, събрал и описал 2 650 български хора.

На голяма почит е и физическата култура. Има активни клубове „Юнак”, силно развит е колоездачният спорт. На 10 септември 1919 г., по идея на ученика Драгомир Несторов двайсетина младежи се събират в двора на бащината му къща и така се ражда първият футболен клуб – „Генерал Скобелев”. В началните години от организираното развитие на футбола в Плевен възникват още няколко клуба – „Победа”, „Вит”, „Левски” и „Ботев-21”.

Името на Иван Данов е свързано с развитието на културния и книжовен живот на Плевен за период от над 40 години. От 1904 до 1916 г. е помощник-библиотекар в читалище „Съгласие” и оказва голяма помощ на Петър Ненков за въвеждането за пръв път в страната и на Балканите на десетичната класификационна библиографска система. От 1921 г. е главен библиотекар. Включва се и в дейността на създаденото през 1903 г. в Плевен археологическо дружество. От 1909 до 1914 г. е един от ръководителите на разкопките на късноантичната крепост „Сторгозия”. Той е и пръв родоизследовател на Плевен, съставя родословни дървета на 114 стари фамилии. Оказва голяма помощ на акад. Юрдан Трифонов при написването на книгата му „История на града Плевен до Освободителната война”. Класическият вид на къщата му отразява личността му.

По-възрастните плевенчани още си спомнят за книжарница „Златолира” и нейния собственик Симеон Чорбаджиев. „Златолира” е замислен като музикален магазин. Открит е през 1925 г. на площада срещу театъра (тогава читалище „Съгласие”). Магазинът развивал и книжарска дейност. През 1927 г. към „Златолира” се открива малка печатница. От 1936 г. Симеон Чорбаджиев е представител на радиоапаратите „Телефункен” и „Сименс”, които продавал и на изплащане. В „Златолира” за първи път в Плевен започва масова продажба на автоматични писалки от марките „Кавеко”, „Пеликан” и „Монблан”. По желание на клиента, на писалката със специална машина се изписвало името му.

Симеон Чорбаджиев от малък имал влечение към музиката, свирел на флейта, цигулка и др. инструменти. Става оркестрант в първия ученически оркестър в Плевенската мъжка гимназия. Включва се в есперантско дружество и е делегат в Международната есперантска организация, където членува до края на живота си. Единствен той в България е владеел умението да свири на цитра. През 1957 г. изнася едночасови концерти на цитра по радио Киев, Москва и Ленинград. Свирил е на цигулка в симфоничния оркестър на Плевен, композирал е маршове и песни.

Драматично-куклен театър „Иван Радоев” е един от най-старите професионални театри в България. Раждането на театрално дело в Плевен става през Възраждането, още през 1869 г., когато в стаите на училището към църквата „Свети Николай” плевенчани играят „Многострадалната Геновева”. По-късно се играят Вазовите „Хъшове”, Друмевия „Иванко”, „Разбойници” от Шилер, „Отело” от Шекспир, „Ревизор” от Гогол. Първата театрална трупа от професионалисти е създадена от Матей Икономов през 1907 г. Истински театър е създаден чрез Гражданско събрание на 22 декември 1918 г., а първата премиер е на 6 февруари 1919 г., с пиесата „Кин” от Александър Дюма. През годините много беди са сполетявали Плевенския театър – едва няколко години след създаването му, пожар през 1925 г. го изпепелява до основи. Основан е Театрален комитет, който да поднови творческата дейност и на 17 октомври 1926 г. театралният сезон е открит със „Змейова сватба” от П.Ю.Тодоров. За реконструкцията комитетът събира 670 хил.лв., от които 40% са дарени на фонда „Пострадали от атентата в църквата „Св. Неделя”. Театърът бележи бърз и стремителен успех – през 1937-а, само 18 години след първата премиера, на неговата сцена са изиграни 272 представления с 64 112 зрители. Не закъснява и първото представление за деца в Плевен – неговата премиера е през 1938 г.

Първите печатници в Плевен са създадени през 1889-89 година.

Първият вестник, който излиза в Плевен, е „Народна сила”, отпечатан през 1890 г. През 1894 г. учители от Държавното винарско-земеделческо училище в града започват да издават „Винарско-земледелчески вестник”.

През 1899 г. учителят Тодор Христов Бърдаров открил голяма книжарница с печатница, настанена в специално построена сграда на ул. „Александровска” (на мястото, където сега е Битовият комбинат). Повечето печатници и всички книжарници, като книжарница „Христо Ботйовъ” са били в центъра на Плевен.

От началото на ХХ-и век до Първата световна война в Плевен са открити още 14 печатници, някои от които имат кратко съществуване. Успешна и полулярна е печатницата на Коста Мутафчиев, открита през 1907 г. и съществувала до края на 1947 г. Отпечатани са 70 периодични издания на разнообразна тематика, най-вече селскостопанска. Тук през 1921 г. започва да се печата най-значимият и популярен седмичник – „Северно ехо”, издаван до 9 септември 1944 г., печатан последователно и в други печатници. Негов главен редактор е Петко Попов. В печатницата на Мутафчиев през 1910 г. започва да се отпечатва детско илюстровано списание.

Общо за периода 1890-1944 г. в Плевен са отпечатани 58 вестника и списания. Броят на отпечатаните за 58 години книги е 922.

Читалище „Съгласие 1869” е основано от учителя Нестор Марков на 1 октомври 1869 г., само няколко месеца след организирането на частния революционен комитет в града от Васил Левски. На учредителното гражданско събрание е избрано читалищно настоятелство и са събрани 3 000 гроша. Събранието възлага на Нестор Марков да напише читалищен устав, а на настоятелството – да поръча печат във Виена. За читалищно помещение служи кафенето на Хаджи Петраки Мъжкаров. В него 5-6 вестника и малко книги поставят началото на първата библиотека в Плевен. След няколко трудни години, на 6 август 1873 г. е приет нов устав, избрано ново настоятелство и читалището получава името „Съгласие”. До построяването на нова сграда читалище „Съгласие” е в първата си сграда, където днес е театърът.

По пътя на 150-годишното си развитие „Съгласие” поставя основите на културния живот в Плевен:

31.12.1869 г. – самодейна трупа изнася първото театрално представление;

1908 г. – изнесена e първата публична сказка;

1911 г.- в библиотеката е подредена малка археологическа изложба. Години на труд и откривателство я превръщат в музейна сбирка, от която израства Плевенският музей;

1920 г. – читалището поставя първото оперетно представление със самодейни певци и оркестранти. Изграденият по-късно оперетен колектив поставя началото на Плевенския оперетен и оперен театър;

1924 г. – организирана е Плевенска самодейна филхармония. От нея израства Държавен симфоничен оркестър – днес Плевенска филхармония;

1933 г. – в литературния кръжец, събран около поета Никола Ракитин и наречен по-късно „Цветан Спасов”, израстват мнозина известни писатели;

1933 г.- със свои средства читалище „Съгласие” издава единствената доскоро история на град Плевен от акад. Юрдан Трифонов;

1937 г. – открито е читалищно кино „Съгласие”;

1952 г. – открита е първата за Плевенски окръг музикална школа, която подготвя условията за откриване на Средно музикално училище в града;

1953 г. – изградена е самодейна танцова трупа, а през 1956 г. – и битов колектив от инструменталисти и певци. От обединяването им се ражда Северняшкият ансамбъл за народни песни и танци;

1954 г. – основана е първата в страната читалищна балетна школа.

През 1979 г. сградата на читалище „Съгласие” е обявена за паметник на културата.

На ул. „Св.св. Кирил и Методий” 29, на кръстовището с ул. „Гладстон” (срещу Пожарната) е неголямата, но много интресна къща на родения в Плевен архитект Христо Дандолов. Тя е от ранния творчески период на архитекта, построена около 1920 г. Напомня повече на скромна вила, а не на градско жилище. Дандолов живял в нея до края на живота си. Разположена сред богато озеленяване, която я изолира от градския шум. Най-ценното в интериора е потонът в хола, рисуван от видния унгарски художник Йозеф Киш (автор на завесата в театъра, загинал в България през 1923 г.). Арх. Дандолов е автор на няколко сгради на пл. „Свобода”, а ателието му е било в една от сградите в южния край на площада, съборени за изграждането на Водната каскада. Проектирал е Градската градина и Пеещия фонтан, сгради в центъра на Левски и в други градове.

Една от знаковите фигури на стила модерн в България – арх. Нено Ямантиев е завещал на Плевен образци на творчеството си. Сред тях са домовете на Ячо Хлебаров и на брат му – д-р Христо Хлебаров (на ул. „Бъкстон”, зад Областна управа), къщата на Бобеви (на ул. „Иван Вазов” 5, зад хотел „Ростов”), старопиталище „Димитър Константинов”, намирало се близо до Панорамата, уви, разрушено.

В сградата на ул. „Кирил и Методий” 24 е живял големият български интелектуалец Ячо Хлебаров (1887-1951). Тя е построена през 1938 г. по проект на арх. Ямантиев. Ячо Хлебаров по професия е юрист, но е определян като „визитната картичка на плевенската култура за цял век”. Домът му бил отворен за плевенската и столичната интелигенция и е често посещаван от творци като Асен Разцветников, Ангел Каралийчев, проф. Михаил Арнаудов, Илия Бешков, Николай Ракитин и много други. Възпитаник на ломската Педагогическа гимназия, а после на Софийския университет като студент по литература при проф. Иван Шишманов. В родния си град най-напред е начален учител, а после – адвокат в продължение на 32 години.

Ячо Хлебаров става учредител на Читалищния съюз в България (1911 г.), а по-късно е избран за председател на Върховния читалищен съюз и учредява фонд за събиране на средства за негова собствена сграда. Прави дарение от 91 000 лева, най-голямото лично дарение. Междувременно е председател на читалище „Съгласие” и обогатява библиотеката му с ценни книги. Превежда книги и статии от руски, английски и френски. Отстоявайки правото на личността на гражданска и политическа свобода, успява преди 9 септември 1944 г. да защити пред Военния съд в Плевен и да спаси от смърт 342 ремсисти, комунисти и партизани, арестувани и обвинени по тогавашния Закон за защита на държавата. Но новата власт не е така мека. Въдворен е в трудов лагер край язовир „Росица” загдето участвал в подписката против смъртната присъда на политика Кръстю Пастухов. По ирония на съдбата точно тогава, през октомври 1946 г. Иван Винаров се обръща към него с писмо, като към „един от най-интелигентните граждани на нашия град” и го моли да окаже морална и материална помощ за изграждането на Кайлъка като съвременен парк. И след лагера адвокат Хлебаров поема защитата по делата на някои заможни личности в Плевен, чието имущество е конфискувано, като пледира за неприкосновеност на частната собственост. Веднага след тези дела са му отнети адвокатските права. Вместо отговор на писменото му възражение, е изпратен в лагера на остров Персин край Белене, и то от палачи, чийто живот е спасил. Когато в края на втората година в лагера здравето му силно се влошава, направили му „услугата” да го закарат в Плевен с каруца. Умира на 24 декември 1951 г. Мълчанието над името му е вдигнато едва след 1989 г. През 2012 г. е удостоен посмъртно със званието „Почетен гражданин на Плевен”.

Внушителната сграда на мъжката гимназия „Александър II” днес е Медицински университет – Плевен. Като училище тя била първо в бившия турски конак, настанявана в едното крило на казармата (днес РИМ – Плевен), после във Винарското училище, но й станало тясно. Терен за мъжка гимназия бил отреден през 1924 г., а строителството започнало през 1927 г., едновременно с това на жп гарата и на Сметната палата (днес Община Плевен). Строителният предприемач за Сметната палата и Мъжката гимназия е един – роденият в с. Гложене, Тетевенско Милчо Сираков. Странното е, че той не е бил строител или предприемач, а голям плевенски лозар. Гимназията е строена бавно, поради недостиг на средства и е завършена чак през 1940 г.

БРОШУРА ЗА ОБЕКТИ ПО МАРШРУТ МЕЦЕНАТИ

МАРШРУТ ДАРИТЕЛИ

Характерна особеност на живота в Плевен след Освобождението е присъствието на преселници от Македония. Будни и предприемчиви, преминали през „школата“ на търговията в Цариград, те успяват да натрупат капитал и се утвърждават сред заможните хора в града. Такива са Атанас Костов и Георги Костов от село Гопеш, Коста и Димитър Стоянови, Димитър Константинов и братята Христо, Наум и Никола Върбенови от село Емборе, Егейска Македония. Повечето от тях са оставили в историята на Плевен име на големи предприемачи и на видни дарители.

По Старата главна мнозина от тях са оставили следа. Днес носеща името на Васил Левски, тя е претърпяла значителни изменения в края на османското владичество по българските земи, по времето на русенския валия Митхад паша. Пресичаща града от север на юг, тя била частично изправена и разширена през 1865 г. и завършена през 1868 г. Била застлана с камъни и калдъръм. За тази цел били съборени някои сгради. Оттогава улицата се наричала от населението „Широк сокак“. По-късно, след Освобождението носи различни имена: „Александровска“, „Георги Димитров“, „Васил Левски“.

На ул. „Васил Левски“ 87 и до днес стои къщата на Атанас Костов (1838-1885), първият кмет на Плевен след Освобождението. Не са известни имената на родителите му, както и причините, които принуждават тринайсетгодишното момче да избяга от родното си село Гопеш, днес в Република Македония. Той започва работа като ратай, но бързо се замогва. Първо живее е Долни Дъбник, а когато се премества в Плевен си построява къща до църквата „Св. Николай“, като в мазето й прави голямо скривалище с таен изход в съседния двор. В Плевен младият мъж се утвърждава като търговец на жито, работи и като писар в Общината. През месец май 1869 г., когато Левски създава в Плевен местен революционен комитет, за негов член е привлечен и Атанас Костов. При своите идвания в Плевен Апостола е намирал прием в дома на Костов. Заради търговските си дела Атанас Костов работи успешно в революционното дело на Левски – закупува оръжие от Румъния и пренася революционни материали, ползвайки се с турското доверие.

През 1874 г. заедно с други богати търговци той поставя началото на значително стопанско сдружение, което се занимава с търговия със зърнени храни, известно под името „Компанията“.

След падането на Плевен руското командване предоставя управлението на града на българите и от протокола на Общината с дата 15 декември 1877 г. само пет дни след Освобождението, се вижда, че плевенчани избират Атанас Костов за свой кмет. Той влага цялата своя енергия и знания за възстановяване на разрушения град и съживяване на неговата икономика. Атанас Костов подпомага и по-късното строителство в града – построени са нови обществени сгради, улици и чешми. Новият кмет прави за семейството си нов красив дом във виенски стил. Една от своите къщи дарява за училище в града.

Къщата на Атанас Костов в началото на Старата главна е с около 250 кв.м площ. Издигната е през 1881 г. По твърдение на наследници е строена от български майстори, по образец на къща от Букурещ. Обзавеждането на гостната и хола било внесено от Виена. Млад художник от Виена е рисувал в продължение на 2 години стенописите в хола и гостната.

Първородният син на Атанас Костов – Христо (р. 1864 г.) се утвърждава като голям търговец. По настояване на баща си завършва търговия в град Линц, Австрия. След смъртта на Атанас става председател на търговската компания, основана от баща му. Христо увеличава богатството на баща си и също като него е общественик и дарител – подпомага със средства построяването на сградата на читалище „Съгласие“, в която сега е драматичният театър на Плевен. Под негово ръководство житарската търговска компания прераства в банка „Напредък“.

Доходното здание на Парашкевица Милева се намира на ъгъла на ул. „Васил Левски“ 74 с ул. „Проф. Цветан Лазаров“. Изградено е около 1914 г. за търговски цели – приземният етаж е бил зает от магазини, а горният бил жилищен. По едно време сградата била хан. Забележете кокетните еркери на двете сключени фасади, типичната куличка над овалния ъглов еркер и флоралната декорация на прозорците заедно с многото различни гипсови глави (маскарони) над сводестите врати на всички магазини. Зданието е масивно и стабилно. Подът е строен с дървен материал по всяка вероятност внесен от Румъния и е много запазен.

През 1938 г. сградата е продадена от наследниците на Парашкевица Милева на д-р Валентина Йоакимова Транен-Цанкова и Кольо Стойчев, чиновник от Плевен. Д-р Транен, която е хирург по специалност, превръща втория етаж в клиника.

Една от най-старите и най-красиви къщи на Старата главна е тази на видния търговец на зърнени храни Димитър Стоянов. Днес тя е доста занемарена, но си личи богатата й архитектура с барокова украса – корнизите на партера и етажа, балюстрадите, железния детайл на балкона. Къщата на ул. „Васил Левски“ 88 е построена през 1880 година и заедно с къщата на Атанас Костов е предизвиквала възхищението на плевенското гражданство. Много плевенчани са идвали тук, за да видят тази красота. „Изграждането на две нови къщи стана такова събитие за плевенци… на хаджи Атанас Костов и оная на наследниците на Димитър Стоянов… у-ху, да видиш любопитство – где ни, кам ни, като деца все там…“, пише Георги П. Домусчиев в книгата си „Сенки от миналото“.

Предполага се, че сградата е дело на австрийски архитект, чието име е останало неизвестно за изследователите, а за построяването й са използвани материали от Виена. Характерният за тези сгради проход от улицата към двора, достатъчно висок и широк, за да мине през него конски впряг, се е затварял с богато орнаментирана врата.

На ул. „Васил Левски“ 121 е сградата на банка „Напредък“, днес офис на „Уникредит банк“. „Напредък“ е една от първите банкови инстутуции у нас, основана още през 1893 г. от братята търговци Димитър и Коста Стоянови. Сградата е построена през 1912 г. по проект на видния архитект Георги Фингов. Има богата сецесионова украса. Строена е от тревненски майстори. Ъгълът й е заоблен и подчертан с декоративен балкон, носен от конзоли и с балюстрада на първия етаж. Външните зидове са с ширина 60 см. Цялата сграда е изградена на железни релси, като само подовете и покривът са дървени. Отворите на партерния етаж правят силно впечатление. Те са засводени, обрамчени и на ключовия камък на свода има медальон. Входната врата е дървена, с решетки от ковано желязо.

В редицата на плевенските дарители трябва да споменем още един много успешен преприемач – Киро Станев. Още преди Освобождението той забогатява от производството на въжета. Изгражда училище в Маньова махала, което доскоро съществуваше и носеше неговото име. Построеният от него хотел „Дунав“ на ул. „Васил Левски“ 123 той дарява на църквата „Света Параскева“. Днес върху фасадата на сградата стои паметна плоча, а в преддверието на храма стои негов бюст.

На ъгъла на ул. „Васил Левски“ и ул. „Цар Калоян“ е домът на Иван Данов. Израснал в немотия като полусирак, Иван Данов превръща библиотеката в свой университет и става библиотекар, методист и библиограф със забележителен принос за развитието на библиотечното дело в България и поставянето му на научна основа. От 1904 до 1916 г. е помощник-библиотекар на читалище „Съгласие“ и оказва помощ на Петър Ненков за въвеждането за пръв път в страната и на Балканите на десетичната класификационна библиографска система в библиотеката на читалището. Включва се и в дейността на създаденото през 1903 г. в Плевен археологическо дружество. От 1909 до 1914 г. е един от ръководителите на разкопките на късноантичната крепост “Сторгозия“ в Кайлъка. Той е и пръв родоизследовател на Плевен – с много труд и усилия съставя родословни дървета на 114 стари фамилии.

Двайсет години по-късно от брат си Димитър, през 1900 година Коста (или Косто) Стоянов, построява по-голяма и още по-представителна жилищна сграда, на ул. „Васил Левски“ 124. Къщата е проектирана в стила на виенския необарок и е градена от прочутите дебърски майстори, с носещи пруски сводове и железни греди. Фасадата откъм улицата е пищна – с обрамчени прозорци, украсени със стилизирани цветя и животни, с балюстрада на балкона, а на партерния етаж прозорците са засводени с профилирана дъга и ключов камък над тях. Интериорът е бил забележителен, с фигури от разноцветни теракотени плочки на пода, с гипсови орнаменти по таваните, с двукрили дъбови врати. Много неща са били доставени от Виена. В сградата имало ръчно изработени брави от месинг, както и цяла стена от кристал, елементите на която са били транспортирани с каруца от пристанището в Свищов. През годините е правен неуспешен опит за демонтажа й, при който е унищожена. Това е била първата сграда в Плевен с канализация, отвеждана тогава в река Тученишка. Истински европейски дворец, достоен да посреща гости като коронованите глави на България – Фердинанд и Борис III при посещенията им за събития в Плевен.

Коста Стоянов освен голям търговец е един от основните акционери на плевенската акционерна банка „Напредък“ и дългогодишен председател на нейния управителен съвет. Приживе дарява значителни суми на местните църкви, на благотворителни, спортни и други дружества и организации. В своето завещание той оставя 2 млн.лв. за образуване на фонд, който да носи неговото име. Заедно с това дарява и недвижим имот в центъра на Плевен, в тогавашния хотел „Балкан“, чиято сграда е съборена, състоящ се от 6 магазина, на приблизителна стойност 1.5 млн.лв. Средствата, получавани от наемите, трябвало да се прибавят към основния капитал на фонда и да се употребят за построяване на родилен дом.

Болничното заведение така и не било построено до 1950 г., когато фондът „Коста Стоянов“, нараснал до 5.2 млн.лв., е експроприиран от новата власт, а председателят му, синът на Коста, Димитър, е обявен за „вражеска личност“, иззето му е всичко и умира в нищета.

През 1912 г. когато е построена банка „Напредък”, край която минахме преди малко, е проектирана и сградата на Българската народна банка (БНБ), каквато е и днес, на ул. „Васил Левски“ 153. Строежът е завършен едва през 1922 г., заради войните. Фасадата е по-пестелива на украса, но си личи, че постройката е много стабилна, а куполът, облечен с медна ламарина, стои като корона над ъгловата еркерна колона.

Много интересна, изпълнена с превратности и пожари, е историята на сградата на днешния театър в Плевен. В първоначалния си вид тя отваря врати на 25 ноември 1894 г. като сграда на читалище „Съгласие“, основано през 1869 г. Градена е с дарения. Строена е по проект на австриецът от чешки произход Вечислав Гавърда (или Гаварда), тогава градски архитект на Плевен, който оставя името си в историята на града и с проекта на църквата „Света Троица“. Сградата напомняла с обемното си въздействие градените по онова време кметства на средните европейски градове. Първият етаж бил зает от театрален салон, вторият – от читалището, а мансардният – от кметството. Неслучайно през април 1912 г. кметът на Париж Фелик Русел посещава Плевенската община, но и намиращата се в съседство читалищна библиотека.

Строителството е възложено на плевенския предприемач Войников, който я завършва през 1894 г., въпреки че читалищното настоятелство не му се било издължило поради липса на средства. След редица съдебни процеси, продължили няколко години, Войников приключва спора, като опрощава дълговете.

Интериорът е дело на работещия тогава в България художник Адолф Селов, който рисува през 1895 г. и първата завеса за театралния салон. Вероятно завесата е изгоряла при пожара през 1925 г. На унгарския художник Йозеф Киш още през следващата 1926 г. е възложено да подготви проект за нова завеса. Следват многобройни преустройства, разширения и надстроявания на сградата. По-сериозно и доста модерно преустройство на театъра е направено през 1960-62 г. През 80-те години започва нов генерален ремонт, който предвижда съвсем нов облик на театъра. Пристроена е частта, която сега е служебен вход (вляво, до камбанарията на църквата „Свети Николай”). Злополучният пожар в края на 1982-а, чиито причини и до днес остават неизяснени, слага край на огромен труд и вложени средства. Изгаря почти целия покрив на сградата и сцената с реквизита. Това налага цялостна реконструкция на Драматичния театър, извършена с изтощителен труд от архитект Иво Петров и неговия екип и с участието – с пари и работна сила, на всички заводи и предприятия в Плевен, само за една година. Художникът Тома Трифоновски изработва копие на уникалната завеса на Киш, още по-голямо по размери, което и днес краси театралната сцена при специални поводи.

Безспорно най-известният от замогналите се в Плевен македонски преселници и заслужил уважение е големият дарител Димитър Константинов. Роден през 1841 г. в малкото село Емборе, той рано остава сирак и заедно с група строители заминава за Цариград. През 1859 г. вече е в Плевен. Тук заварва значителна колония преселници от Македония, между тях и своите братовчеди – братята Коста и Димитър Стоянови. През 1878 г. заедно с Христо Върбенов Димитър Константинов регистрира фирма за зърнени храни. Те, заедно с основаното още през края на 1885 г. акционерно дружество „Напредък“, за което вече стана дума, са в основата на кредитния и търговски капитал на Плевен.

Постепенно Димитър Константинов става един от най-заможните хора в Плевен. При всеки успех в търговията той и жена му отделят средства за дарения. „Народните пари са за народни добрини“, смятали те. През 1914 г. Димитър Константинов дарява на църквата „Св. Николай“ (и затова гробът му е до храма) триетажно здание, построено през 1907 г. върху 687 кв.м. На първия етаж се намирали 12 дюкяна, а на другите два етажа – 40 стаи и 4 зали. В нея се помещават под наем службите на областния съд и частни адвокатски кантори. Недвижимият имот се оценява на 500 хил. лв., а годишният приход от наеми възлиза на около 25 хил.лв. Волята на дарителя е да се построи едно сирото-старопиталище, в което да се приютят бедни и недъгави старци. Издръжката да е от наемите и ако останат средства, ефорията се задължава да учреди две стипендии по богословие и търговия за „бедни, примерни и прилежни“ плевенски младежи. Старопиталището е изградено южно от Скобелевия парк и отваря врати през април 1940 г. През 1954 г. сградата е дадена за окръжен тубдиспансер и се ползва за такъв с десетилетия. За съжаление днес от него са останали само руини.

Димитър Константинов прави още много дарения – за църкви, за строежа на казармата на Плевенския полк, както и за издръжката му по време на Балканската и Първата световна война. Тъй като мечтата му да види Македония свободна не се сбъдва, парите, заделени за училище в родното му село Димитър Константинов дарява за Мъжка прогимназия в Плевен. Училището започва своето самостоятелно съществуване през учебната 1915/1916 г. с дванайсет паралелки и получава името на своя дарител. Днес в тази сграда се намира Професионалната гимназия по облекло и текстил.

На мястото на Окръжния съд през 70-те години на миналия век е построен Партийният дом (днес Областна управа).

БРОШУРА ЗА ОБЕКТИ ПО МАРШРУТ ДАРИТЕЛИ

Областен управител наказвал за разврат

При поредното административно деление на страната ни през 1934 г. Плевен става център на област, включваща съществуващите до това време Плевенски и Търновски окръг. Начело на Областната дирекция през периода 1938-1943 г. е Борис Казанлиев – един изключително деен, всеотдаен, строг, но и справедлив представител на държавната власт. Областният директор никога не пропускал да отбележи достойното изпълнение на служебния дълг. Със заповед държавните служители, които си вършат добре работата, задължително получават похвала.

Борис Казанлиев

Но по-любопитни и по-поучителни са заповедите за наказание, издадени от областния директор Казанлиев. Най-често причините за наказание са „недисциплинираност“ и „отсъствие без разрешение“, но се срещат и причини, които направо се подценяват от днешните ръководители, като „забавяне регистрирането на документи“, „неуредени книжа в канцеларията“, „немарливо водене на книжата“, „небрежност по отношение реда в канцеларията, хаос, мръсотия в помещенията“, „небрежност към задълженията“, „бавност и нехайно носене на службата“. Тъй като по това време правата на държавния служител вероятно са били регламентирани по-добре, се срещат и заповеди за наказание за „превишаване на правата“ и за „неправилно изразходване на средства“ (за банкети, подаръци и др.).

Държавната служба е престижна и областният директор се грижи да не се уронва авторитетът й, като наблюдава поведението на държавните служители и извън службата. Те трябва да имат прилично държание и да се ползват с добро име. За „разврат“, „лошо държание в обществото и прояви, несъвместими със службата“ и дори за безобидното „несериозно държание в обществото“ те получават наказание.

Много редки са случаите, в които областният директор наказва с мъмрене. В преобладаващата част от случаите заповедта за наказание бърка дълбоко в джоба на държавния служител – глобата се удържа от заплатата му и се внася в съществуващия по това време Пенсионен фонд. Мъдро и поучително.

Здравка Балабанова

Бащата на българското хоро е плевенчанин

Цели два дена до късна доба дисциплинарната комисия при Плевенския окръжен училищен съвет заседава по делото на Борис Цонев – по това време вече бивш учител по гимнастика във Втора плевенска прогимназия. Към него сe отправят недоказани обвинения, свързани не с дейността му като преподавател, а с пропуски в организацията на турнетата на ръководения от него танцов състав “Българска китка” във Варна, Бургас, Плевен, Анкара и Истанбул. Защитникът му изтъква общественото одобрение, положителните отзиви за изявите на състава в нашия и чуждестранния печат и становищата на някои министри, но в последна сметка натежава мнението на плевенския училищен инспектор, че с действията си той е уронил престижа на учителската професия, за което да му се забрани да учителства в Плевенска околия 3 години. Така започналото на 15 октомври 1930 г. учителстване в Плевен на Борис Цонев завършва безславно в края на декември 1932 г.

Борис Цонев

Отдавна забравения от масовата публика, но не и от възрастните плевенчани и хореографите Борис Цонев, наречен “бащата на българското хоро”, е роден на 23 март 1900 г. в Плевен. Още от малък той е пленен от магията на народните хора благодарение на дядо си Сейко Цолов от Луковит, който бил най-личният хороигралец в цялата Луковитска околия и на баща си Цоню – прочут в цяла Северна България играджия, свирец и певец с репертоар от 500 народни песни.

Първите стъпки на пионера на българската народна хореография Борис Цонев по трънливата пътека на танцовото изкуство започват, когато като ученик в първи клас излиза на сцената да играе ръченица и по време на Балканската война, когато, подгонен от мизерията в семейството с пет деца, всеки ден играе ръченица пред войниците в близката казарма за канче чорба. През цялото време, докато учи в плевенската Мъжка гимназия, той е освобождаван от такса по бедност. Свири на пиколо (флейта) и хармоника в ученическия оркестър. В протокол на учителския съвет на гимназията откриваме наказание на ученика Борис Цонев за това, че в клас свирил на флейта (бедното момче нямало собствен инструмент и се упражнявало в училище). Заедно със свои съученици от гимназията играели хора и ръченици на ученически седенки в Плевен и околните села. За участие в стачка на 28 септември 1920 г., заедно с много други ученици е изключен от гимназията. За да подпомага семейството си, започва работа в складовете на Тютюневата фабрика. Завършва гимназия като частен ученик, курсове за учители по гимнастика, а след това взема успешно и държавен изпит за редовен гимназиален учител по физическо възпитание.

Трудовия си път започва през 1921 г. като учител, а по-късно и директор на прогимназията в с. Брест, Никополска околия, през следващата учебна година е преместен за една година като учител по гимнастика в Плевен, след това – в гимназията на гр. Оряхово.

Навсякъде, където работи, Борис Цонев организира учителски и ученически танцови състави, но истинската си хореографска дейност започва през 1927 г. в Оряхово, където създава първата специализирана трупа за народни танци – “Българска китка”. В нея танцуват самият той и неговата съпруга Мария Белопитова, негов верен другар и последовател. Обсебен от идеята да покаже красотата на българските хора и ръченици, Борис Цонев участва в многобройни концерти. Отначало е посрещан доста резервирано, но постепенно публиката възприема този начин на представяне на българските народни танци. През 1927-1928 г. трупата му обикаля цялата страна, участва във филма „Най-вярната стража” по покана на мастития режисьор Н.О.Масалитинов, изпълнява хорото “Хойсата” в операта “Иванко” и реализира първото си излизане зад граница за участие в Международния конгрес за народни танци в Будапеща. За целта Цонев поканва за съпровод прочутия гайдар Генчо Крушовенски от с. Букьовци, Врачанско и залага в Популярна банка две свои заплати, за да купи 4 мъжки и 4 женски носии. Пътуването протича изключително драматично. По пътя, в кораба, съпругата му ражда дете, което умира в Будапеща. Всички са потресени, но се мобилизират, представят се блестящо и получават първа награда. След завръщането на Борис Цонев в Оряхово го чака уволнение и назначение в Бяла Слатина, където го застига вестта за смъртта на второ дете в семейството. Това едва не го отказва от заниманията му с танци, но един обявен конкурс за учител по гимнастика във Втора прогимназия в Плевен успява да повдигне духа му и го стимулира да работи за реализиране на младежката си мечта да направи нещо голямо за родния си град. През 1932 г. ръководената от него танцова трупа “Българска китка” заминава от Плевен на турне в Турция. На концерта в операта на Анкара присъства Кемал Ататюрк – голям приятел на България, който кани трупата в чифлика си. Успехът на танцьорите, който принадлежи на България и на нашия град, донася на Борис Цонев не награда или благодарност, а уволнение посред зима заради някои неуредици по време на турнето. Назначен е в далечното родопското село Лъджене (днес Велинград). Многобройните му уволнения (10 пъти за 17 години стаж като учител) са резултат все от извънучилищните занимания на Борис Цонев, които по това време Министерството на просвещението счита, че излагат престижа на български учител. При гостуване в Шумен, след огромен успех във Варна, полицията скъсва афиша за концерта на трупата “Българска китка” и арестува Борис Цонев по донос на местен престарал се училищен инспектор.

Мизерията е постоянен спътник на семейството, защото материалната и моралната подкрепа на държавата за дейността на Борис Цонев е нищожна. За да преживява, се включва в концертни обиколки, през 1932-1933 г. участва във втори филм – “Песента на балкана”. Пише либретото и поставя по музика на Христо Манолов битовия балет „Под нашето небе”.

Тесногръдието, дребнавостта, завистта и неразбирането у нас съпътстват Борис Цонев през целия му живот, но те не са в състояние да го отклонят от мечтата да покаже прелестта на нашите хора и ръченици извън границите на родината ни. Освен в Будапеща (1928) и Анкара, Цариград (1932), трупата се представя блестящо във Виена, (1933), Лондон, Брюксел, Кьолн (1935), Берлин, Дрезден, Лайпциг (1936), Белград (1937), Загреб, Любляна, Хамбург, Прага, Осло и др. Навсякъде извън България танцьорите са приети много топло, печелят симпатии с красивите си изпълнители, пищните носии и темпераментната си игра и вземат винаги първите награди, което дава сили на Борис Цонев да продължава.

Премирана двойка от „Българска китка“ в български носии на конкурс във Виена

На Първия международен конкурс по народни танци във Виена, провел се от 27 май до 15 юни 1933 г., трупата “Българска китка” танцува в двореца “Шьонбрун” и манифестира по улиците на Виена начело с Борис Цонев, който развява българското знаме. Виенчани снимат възторжено шествието на участниците от 38 страни, победени от нашата трупа, получила първа награда и диплом.

На фолклорни тържества преди летните олимпийски игри в Берлин през август 1936 г. Борис Цонев печели златен медал и купа.

„Българска китка“ на Олимпиадата в Берлин

На 2 септември 1936 г. в двореца „Бейлер бей“ в Цариград (днес Истанбул) всички гостуващи на Балканския фолклорен фестивал в града чуждестранни групи изпълняват свои програми пред президента Кемал Ататюрк, министри, дипломати и други високопоставени лица. Концертът продължава до 12 часа през нощта, след което Ататюрк предлага тържеството да продължи в парка на двореца. След изнесения там от българската танцова група концерт, той става и играе ръченица с българската танцьорка г-ца Адриана до пълно изтощение. Публиката бурно акламира играта на президента и неговата партньорка през целия танц. След ръченицата той повежда и извилото се кръшно българско хоро.

Факсимиле от статия във вестник Зора за триумфа на „Българска китка“ в Турция

Борис Цонев е не само популяризатор, но и неуморен събирател на народни танци. През 1935 г. за пръв път в България той съставя оригинална хорописна (танцописна) система, която включва знаци за графическо условно изобразяване стъпките. При обиколките си из България успява да събере и опише по тази система 2 650 български хора.

В своята хорописна (танцописна) система Борис Цонев събира и описва 2 650 български хора

През 1945 г. става асистент, по-късно – преподавател и накрая – старши преподавател по българска народна хореография във Висшия институт за физическа култура “Г. Димитров”. Борис Цонев полага много усилия да предаде на бъдещите поколения натрупаните знания и опит чрез своята танцописна система. Оставя внушително книжовно наследство – научни трудове, учебници, статии за български и чуждестранни издания, сценарии за българската телевизия, радиопредавания, диафилм за разучаване на хоро и ръченица, либрето за българския национален балет “Овчарска любов”. И до днес неговите учебници се ползват за обучение на студенти, а трудовете му са основа за развитие на българската фолклорна хореогафия.

И до днес учебниците на Борис Цонев са основа за развитие на българската фолклорна хореогафия

Негови ученици са редица изтъкнати наши хореографи – Маргарита Дикова, Данчо Николов, Любен Зарков, Методи Кутев, Георги Андреев, Божидар Янев, Здравко Пашов, Никола Узунов.

Изявите на Борис Цонев на концертния подиум имат много последователи, особено след 9 септември 1944 г., когато държавата поощрява развитието на художествената самодейност. Името, което си е извоювал с толкова много жертви, го превръща в предпочитан лектор на курсове за ръководители на художествени танцови състави, хореографи, учители и пионерски ръководители. Участва в журитата на прегледи на художествената самодейност, за съставяне на държавен ансамбъл при Народната опера и др. Обикаля много български градове, за да проповядва идеята за изучаване на народни хора в часовете по физкултура.

Апостолската дейност на Борис Цонев, който често казвал “Хорото е моя живот”, е възнаградена в България малко преди кончината му на 30 март 1964 г. По случай 1 100-годишнината от създаването на славянската писменост, през 1963 г. е удостоен със званието “Заслужил артист” и награден с орден “Кирил и Методий” – I степен. Това са последните награди в житейския път на Борис Цонев.

Автор: Здравка Балабанова